21 септември
Четиво за 3 мин
Съдържание:
Харесвам и възприемам семейството като градивна клетка на обществото, колкото и клиширано да звучи. То дава уют, сила, значимост, идентичност на човека. Представлява първото малко общество, в което той попада. Играе ролята на своеобразен портал, през който ще мине и влезе в света. Семейството е основата, на която стъпват и останалите фактори за социализация, а именно църква, училище, масмедии. Иска ми се, да разгледаме този процес на очовечаване в детайли...
Възпитанието започва в семейството, когато детето наблюдава поведението на родителите си и го копира, т.е. самовъзпитава се от там. Дори и да не ни харесва, то се учи не от това, което се опитваме да му кажем, а от това, което правим, начина, по който се държим. Та нали в неговите очи ние сме тези, които умеят всичко "най-добре". Процесът на интеграция и също започва тук, от нашето семейство. Научаваме родния език по време на общуване с родителите си, докато мама ни чете приказки и пее песни. Какво пo-хубаво от това за едно дете, какъв по-добър начин на обучение, за неговата по-нататъшна интеграция в обществото. Празниците и тяхната подготовка са един добър учител, за научаване на традициите и културните ценности. Всеки обича празненствата, но най-хубаво е, когато се празнува с близките, т.е. семейството. Еталоните на поведение (какво трябва и какво не трябва да правим, как трябва и как не трябва да се държим), че кой е по-добър учител от мама, тати и бати/кака... – няма!
За нашето развитие, реализация и социален статус, огромна роля (без преувеличение) играе почвата, на която сме стъпили, твърдостта на основата, на която градим. Без семейството обществото загубва лицето си! Успехите и неуспехите на една личност като цяло, зависят от неговата стабилност (става въпрос за семейството) и т.н. В този ред на откровения, нека всеки да си отговори, още колко много плюсове може да причисли на родното огнище...
Замислям се и за слабите черти на тази институция. Какви са те? Може би има, а може би не – въпрос на гледна точка и на разбиране. Не я идеализирам, но смятам, че слабостите ѝ не се дължат на нея, а на подхода на обществото. То би трябвало да обгрижва и подкрепя семейството като свое дете, а не да се отнася към него, като доведено (натрапено). В този материален свят, където се обезличава духовността, всеки, който натрупа достатъчно материални "ценности" започва да си въобразява, че е силен и недосегаем. Съвременният човек си е самодостатъчен, той не се нуждае от някого до себе си, с когото да споделя. И как ще споделя "неща" (къщи, коли, пари...) с друг? Нашият съвременник се превръща в един "Плюшкин" без да го осъзнава. Но къде е тук семейството? Къде са празниците с близките? Къде е смехът под елхата? Няма такива! Заменихме ги с: компютри, смартфони, интернет и... чипс от най-близкия супермаркет (страхотен кеф). Ако разсъдим, към какво ни води всичко това, то до определена степен може би ще успеем да го овладеем. Да спрем лавината, която набира скорост по урвата и се разраства, обричайки на самота хиляди и милиони хора. Колкото да мислим, че сме силни и недосегаеми в луксозни вили и скъпи коли, има едно същество дълбоко в нас, което се нуждае да дава ЛЮБОВ и да получава ЛЮБОВ... Но това може да стане, когато се научим да изслушваме, да споделяме, да сме съпричастни, да се доверяваме, да ценим себе си и другите. Тогава няма как да не осъзнаем, че се нуждаем от някого, с когото да споделим живота си... Някой, който ни става по-ценен и скъп от самите нас.
Няма как да не се случи – обречени сме на това.
